По Пътя към Културата на Сърцето.
Възраждането на българщината и България във всички нейни територии!
W е l c o m e !

Search
Enter Keywords:
Начало arrow Баксан - Зарко и Банджа - Страхота
Баксан - Зарко и Банджа - Страхота PDF Печат E-mail

    Дълбока пропаст разделяща през 21 век славянския православен свят от развитите европейски общества доказва, че просветителското дело на солунските братя Константин и Методий от 9 век не постига крайната си цел да превърне славянските православни народи от вечно зависими слуги на богатите империи в напълно равноправни, равнопоставени и благоденстващи народи. Появила се призрачно от дълбините на времето, всебългарската историческа летопис “Джагфар Тарихи” /История на Джагфар/, написана във Волжка България от Бахши Иман през 1680 год., разкри неизвестни сведения за двамата братя християнски светци и като че ли мистиката обгръщаща досега техния подвиг започна да се разсейва. В “Джагфар Тарихи” се твърди, че Константин - Баксан и Методий - Банджа са правнуци на българския кан Сабин (764 - 765 год.), който от своя страна произхожда от знатния средноазиатски род Кюнграт на Орган Телес /известния в историята регент Органа/- вуйчо на кан Кубрат (593 - 653 год.). Билиг, синът на Органа, загива героично, спасявайки живота на самия Кубрат, който в знак на признателност осиновява синовете му Кубер и Лачин /Алцек/, на които по-късно кан Аспарух (634 - 602 год.) поверява западните земи на Дунавска България, включващи част от Македония с център гр. Охрид. От рода Кюнграт-Билиг наследствено произлизат кавханите и върховните съдии в Дунавска България. В летописа са посочени прабългарските имена на двамата братя Банджа /Методий/ (815 - 885 год.) и Баксан/Константин/ (826 - 869 год.) и би трябвало да се знае, че стародавна прабългарска традиция повелява да се влага наситено смислово съдържание в името на човека, служещо като информационен указател за личността от ранно детство до преклонна възраст.  Всички значими етапи в жизнения път, както и промяната в обществения статус се отразяват в името, представляващо нещо като визитна картичка на човека. В официалните имена на владетеля кан задължително присъства името на бащиния род, народностната принадлежност на майката, годината на неговото възцаряване по 12 годишния циклов прабългарски календар, както и региона от Велика България, намиращ се под негово управление /за шестте региона на Велика България вж. кн. “Неунищожимата история” или кн. “Прабългарска съдбовност”/. Детското шаманско име на кан Кубрат било Барадж, следващото Магули, волжките българи го наричат Буляр, арабите го знаят като Хаким, за персите е Шахриар, а на византийците е известен като Кубрат /Кроват/ идващо от официалното ЧъРъ БъТъ - първи голям баща - кан на първи, северен, регион от Велика България - държавата на шестте региона. С навлизане технологията на книжовността, името се превръща в еднозначен идентификатор за списъчните регистри при книжовно отразяване делата на лицето, което налага “едноимието”, т.е. ограначаване многобройните имена в едно име или в няколко, но следващи строга зависимост /напр. лично-бащино-фамилно/. Обаче традицията да се търси вложено смислово значение в името се запазва дълго след преминаване на хората към книжовна езикова система. Така напремер роденият в Дардания  /област с център Скопие/ Управда превежда на латински името си и се превръща в Юстиниан, Юстиниан Велики (527 - 565 год.) ромейски император. Не е останало незабелязано, че името на Методий, известно от чехски и ватикански извори като Страхота, в превод на латински също означава metuendus - страшен. Но все пак рожденото име на Методий е Банджа, което в самото начало може да е означавало просто БъНъ Чъ - пета нос - сплескан нос /пън; пенче - длан, ходило, пета; панча - лапа; дн. Панчо/, а с проява особеностите на характера му да е трансформирано в Бъ Нъ Дъ -голям дава зъб - т.е. страховит, със следи в думи достигнали до нас като пандурин-стражар, bangen - страхувам се /нем./ и може би гръцкото паника.  За “страховития” характер на Методий може да се съди не само по успешната му светска и църковна кариера като управител на славянско княжество в  Империята, после като игумен на манастир и накрая като моравски архиепископ, но и от директни сведения от самото му житие. Така например,  когато се “поти като при пещ” в спор с противниците си, и ги предупреждава да не пострадат, те му отвръщат “Понеже буйно говориш, зле ще си изпатиш”. И действително Методий е хвърлен в немска тъмница цели две и половина години, но това въобще не сломява духа му. Очевидно семейният Методий е бил емоционална и дори конфликтна натура за разлика от по-малкия си брат, спокойния и хрисим монах Константин Философ, който измолва от властимащите за своя единствена награда освобождаване на колкото се може повече пленници християни. Поемайки за поредната си отговорна мисия, обединени от епохалността на поставената цел, напълно противоположни и взаимно допълващи се по характер, двамата братя са сплотен екип в служба на вярата, за който не съществуват непреодолими прегради.
    Всички извори единодушно потвърждават знатния произход на солунските братя. Според “Джагфар Тарихи” те са родени в имперските земи на Северното Черноморие, където по това време е изпратен баща им, друнгария на византийска служба Лъв /Leo/, който е внук на българския кан Сабин (764 - 765 год.), майка му е византийка, означаващо за Солун с голяма вероятност славянка, тъй като “всички солунчани говорят чисто славянски”. Посоченото име на Лъв в летописа е Тархан, в превод на прабългарски - съветник, министър на кана и предполагам, че не е съвсем точно цитирано, подобно имената и на други видни личности от историята ни, Бунек - Винех, Дилярик - Телериг, Саин - Сабин, Корим - Крум, Шамгун - Симеон, Сабанша - Звиница, Габдулла - Исбул, Коримджес - Кормисош и редица други. Нищо чудно, родното майчино-славянско име на Лъв да е било не Тархан, а Драган и оттам биха могли да се търсят асоциации с името Лео, напр. “леп и драг” и т.н. Самият Константин не без основание заявява в “Пространното житие”, че ще потърси “прадядовската си чест и богатство”. Прадядото, българският кан Сабин, избягва при византийския император, несъмнено се покръства и активно съдейства за илюзорното тогава разбирателство между Империята и България, като дори присъства на преговори на най-високо равнище. Миролюбивата линия на поведение Константин явно наследява от видния си прадядо и намекът за трупане на богатство по-скоро визира отказа на прадядото от владетелския български престол и от свързаните с властта облаги.
    Родното име Баксан на Константин, посочено в “Джагфар Тарихи”, първоначално може да е означавало БъЗъ ЗъНъ - паля/печа/ слънце - грейнало слънце, по подобие на латинското assus sol - слънчев припек /asso - пека(лат.); bask - грея се (англ.); focus - огнище, огън (лат.) и т.н./. След проявяване неговия спокоен, смирен нрав, името започва да се възприема като БъАЗъЗъ УКъ - без звук  - тишина, мир, pax - мир /лат./, peace - мир /англ./, pacific - миролюбив, тих, спокоен /англ./, което при избор на задължително подобаващо ромейско име насочва към Константин, т.е. constant - постоянен, спокоен. Но при Константин се случва още едно кръщение датирано в житията в самия край на живота му, /50 дни преди смъртта/, когато получил “откровение” и с разрешение на върховния първосвещеник /папата/ приел монашеското име Кирил /Сирил/. Истината може да се окаже съвсем различна като се вземат предвид свидетелствата на чехските летописи, запомнили Константин под името Църхо, а в пространното житие на светеца се казва буквално “.... и като прибави към светлината светлина, нарече си име Кирил /Сирил/”. Следвайки логиката на традицията за неговата епоха, от първоначалното име БъЗъ ЗъНъ - запалено слънце - съдържащо две “светлини” Зъ - светлина, огън - , чрез събиране на двете “светлини” в една се получава БъЗъ АЙ(Нъ) - запалено небе(ден) - небесен пожар, запалено небе, запалване на деня, заря /зарята в различните езици най-често се смесва със зората,  както и тук, но въпреки всичко са различни понятия, макар и близки по значение; бъсна - светвам, блесвам/. Извън всякакво съмнение, славяните превеждат името на своя първоучител Баксан като Заря, Заре, Заро, Зарко /чехското Църхо/, и точно с това име той остава известен в славянския свят, а имперските агиографи /житиеписци/ транслират името Заря в Кирил/Сирил/, което и налагат в канона. Разбира се,  верният ученик на Константин-Баксан и достоен последовател на делото му, “първият епископ на български език” Климент Охридски (838 - 916 год.) се е постарал достатъчно добре да съхрани во веки веков за поколенията истинското име на своя  велик учител. В сравнително краткото “Похвално слово за Кирил”, съвсем не типично, той повтаря цели 15 пъти думата заря, в най-различни форми - озарява, зари, озарен, златозарен, светлозарен, което в епохата на акростиха си е откровено “крещене” на истината.
    “Джагфар Тарихи” разкрива неизвестни страни от прословутата хазарската мисия (858 - 859 год.) на братята. В Скития по онова време все още значима държавна сила представлява остатъчна Велика България в лицето на нейния единствен териториално съхранен първи царски регион - Черна България с култовата тангристка столица Батавил. След смъртта на владетеля и племенник на кан Крум (803 - 814 год.) /по майчина линия/, мюсулманина кан Айдар ( - 855 год.) от рода Дуло, в предкнижовна Черна България се разиграва грандиозна битка между синовете на кана, която прераства в мащабен геополитически религиозен сблъсък с намесата на Византия и на Хазария. Правата върху скитския престол на законния наследник и ревностен мюсулманин Габдулла Джилки (865 - 882 год.) са оспорени със сила от неговия брат езичника Лачин (855 - 882 год.) /счита се , именно той е Рюрик, основател на Киевска Русия/ подкрепян активно от Византия и Хазария. Започналото голямо разделение на българския скитски народ по религиозен признак, а оттам и по книжовно езиков признак, навлиза в решителна фаза. Само след няколко години ще се оформят двете нови религиозно книжовни държавни образувания - мюсулманска Волжка България със столица гр. Болгар на изток и Киевски Регион /Киевска Русия, Украйна/ със столица Киев на запад. А между тях, езическа Черна /Царска/ България с тангристката култова столица Батавил ще изчезне завинаги от политическата сцена. Мисията на Константин Философ и Методий в религиозно многообразна Хазария, служи само за предтекст да се удоволетвори молбата на сънародника им Лачин /Рюрик/, който бил изявил желание да се покръсти от византийците /според летописа/, разбира се по чисто политически съображения. За съжаление, развихрилата се гражданска война между претендентите за скитския престол братята Джилки и Лачин-Рюрик, попречва на византийското духовно пратеничество да стигне до Черна България /според летописа/, а по-късно победата на Лачин-Рюрик и отстраняването на мюсулманите от властта, отлага заплануваното покръстване  за неопределено време и Константин Философ и брат му Методий са отзовани преждевременно в Константинопол - столица на Империята на новия Рим. Но тук в Хазарските земи за целия свят става ясно, че Константин Философ и Методий съвсем не ограничават интереса си единствено в рамките на възложената им от Византия мисия, т.е. да пропагандират каноните на ортодоксалната християнска религия, да водят заплетени теологични спорове, да търсят мощите на християнски светци или пък да рушат езически идоли. Светите братя преследват своя много по-висша цел, а тя е да предоставят книжовност на разбираем език на многобройните свои сънародници от българските държави наследнички на Велика България, които дотогава общуват в огромни географски райони посредством  некнижовния държавен генеративен език ЪЗъЕр /с който си служат и хазарите/, защото добре съзнават, че само така могат да открият светлината на знанието и съвременната цивилизационна култура за своите събратя и да ги спасят от робската участ, която им отрежда Империята. Че светите братя вече са отдадени изцяло на идеята за нова книжовност, говорят описаните многобройни лингвистични подвизи извършени от Константин Философ в Хазария. Оказва се, че Константин Философ притежава извънредно висока граматическа и езикова  подготовка, познава в детайли както държавния генеративен език ЪЗъЕр /сурски/, така и широко разпространената древна кушанска грамотност - самри, свободно си служи с еврейския, дори разчита надписи на неизвестен дотогава език. Всичко това категорично доказва, че централният въпрос за Константин и Методий по време на хазарската мисия е лингвистичен, те идват тук предварително подготвени да допринесът за създаване нова разбираема книжовност на своите многобройни сънародници, единствено спасение от мрака на невежеството и робската зависимост. Посрещнати извънредно топло поради благородния си знатен български произход и поради тамошното им месторождение, те много бързо печелят привърженици за каузата. Но Империята скоро съзира опасността и прекъсва незабавно мисията, като ги отзовава спешно във Византия, където според “Джагфар Тарихи” те са принудени да унищожат създадените вече книги, а пред Дунавска България е поставено строго условие да не използва нова книжовност за държавни и религиозни цели /Чак след военните победи на цар Симеон (893 - 927 год.) над Византия става възможно да започне приложение на днешната писменост в обширната българска държава, така наречената “берсулска грамотност” - преславска грамотност; съвсем закономерно в Дунавска България се налага “скитския” писмен модел, най-вероятно получил окончателен вид на местна почва/.
    Вестта за техните забележителни книжовни постижения бързо обикаля света и най-вече достига до безкнижовните народи, беззащитни пред външна езиково книжовна инвазия. Славянски князе започват да отправят горещи молби до византийския император, да им изпрати прочутите братя просветители, които да им напишат книги на славянски език. Тези молби съвпадат с интересите на Византия ангажирана в жестоко съперничеството с Рим за влияние в новите славянски християнски държави и Константин и Методий получават нареждане за следващи мисии при славяните във Великоморавия на княз Ростислав, а по-късно при Панонските славяни от княжеството на Коцел. За целта Константин Философ съставил глаголическата азбука и започнали със славянския превод на евангелието от Йоан. Последвалите събития са добре известни, появяват се първите подготвени ученици, постоянно расте броят на славянските книги, въпреки всевъзможни пречки от страна на опасни противници вече никой не може да спре устрема на славяните към собствена книжовност, процесът е необратим и дори римските папи са принудени да признаят богоугодността на начинанието, макар и с многобройни увъртания. Константин Философ и Методий триумфират с блестяща победа над триезичната ерес, те изпълняват възложени и финансирани от Империите на Новия и Стария Рим църковни мисии, но винаги отиват много по-далеч от официалните си пълномощия, преследват свои много по-висши общочовешки цели,  далече надхвърлящи обичайните религиозно-политически параметри, в този смисъл те действат напълно независимо и неконтролируемо от върховната светска и църковна  имперска власт, за което в Рим и Константинопол скоро започват горчиво да съжаляват. Едва в края на 20 век светите отци получиха признанието на Ватикана от  папата славянин Йоан-Павел II, а византийската църква така и не ги удостои с полагаемата им се почит.
    С какво останаха недоразбрани от последователи и от потомци великите просветители на народите, светите братя Константин и Методий. Какво не достигна да бъде доведен до край тяхния знаменателен поход за духовна еманципация на народите. Да, мнозина не прогледнаха напълно въпреки сияйната заря щедро струяща от примера и от учението им, не бяха способни да осъзнаят, че триезичната ерес е само върхът на голямото зло за народите, на чуждопоклонническата ерес, надвиснала като проклятие зловредна ерес, която принизява достойнството на народи, отслабва нравствените им сили, превръща цели народи в безправни роби на чужди господари. Чуждопоклонничеството разсипва обществото по-страшно от най-мощното вражеско оръжие,  разбива вярата в собствените сили, води до разложение, упадък и масова гибел. Чуждопоклонничеството е погубило безброй страни и равноапостолните братя с усилията си правеха всичко възможно да предпазят народите от подобна зла участ и изтребление. Константин и Методий всячески поощряваха учениците си да бъдат горди със собствения си род и произход, защото Бог е създал слънцето, въздуха, дъжда еднакво за всички хора на Земята,  окуражиха свои ученици да се нарекат с негръцки, нееврейски и нелатински християнски имена - Горазд, Сава, Наум, изискваха те самите да бъдат наричени само със славянските им имена Зарко и Страхота, защото това е пътя за отърсване от робското съзнание на чуждопоклонническата ерес, пътя към  достойнството на свободните равноправни народи. На Бога успешно могат да служат с делата си свещеници с имена Стоян, Веселин, Вълко, Крум, Върбан, Тервел, Асен, Страхил, Зарко и пр., което Империите никога няма да приемат, защото би застрашило монопола на световното им господство. Уви, заслепени от фалшивия чужд блясък, неспособни да последват себеотрицантелния пример на своите божествени учители и да защитят правото си на равенство пред Господа, българските църковни водачи превиват гръб и продават духовното ни богатство в ръцете на чужди господари, обричайки сънародниците си на многовековно тежко робство, изостаналост и изтребление по времето на Василий II Българоубиец (976 - 1025 год.) и по време на Иван Шишман (1371 - 1395 год.) и Отоманското владичество.
    Един ден българските азбукарчета с признателност ще казват - Книжовния език дължим на нашите свети братя просветители Баксан и Банджа, наречени по славянски Зарко и Страхота.


Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас,  13.06.2005 год.  


Copyright2005 © www.7rilskiezera.com